All the Missed Calls
Evgeniya Dineva
Translated from the Bulgarian by Traci Speed
After it rings and rings yet again, I tell myself I won’t call anymore and I put my phone away. I look up at the graphite sky and the clouds that have covered the world. It smells of cold and approaching snow. I put out my cigarette and pick up the phone again. For the fourth or fifth time. Once again, no one answers. The rain is starting. It’s getting cold, and I feel like the frost is sticking to my skin and chiseling its way to my bones. I look around. There’s nothing here but the parking lot and cars and people rushing in and out of the building.
Across the road, I notice the faded red lanterns of what was once a Chinese restaurant. I’ve decided it’s long out of business when a man in work clothes comes out and stops in the doorway. He stands there talking to someone inside. They bring him food. I head to the small establishment and the stranger holds the door for me. His hands are stained with plaster and paint, and the people he’s talking to inside are his coworkers who have come for lunch. A mother and child are sitting at the table opposite theirs, and an elderly man and his wife are at the next table over. They’re drinking beer. The handymen, too. The time is 11:30.
I sit at the corner table, and a boy of about sixteen brings me the menu.
“Something to drink?” He’s probably the owner’s son, but he speaks perfect Bulgarian. He was probably born here. I look around at the other tables. I’m thinking about ordering a vodka, but I reconsider. I probably shouldn’t drink.
“A coffee.”
“Anything else?”
I shake my head and he disappears with the order. This time I don’t call, I send a message.
“I’m sitting in the restaurant across the street. Write or call when you’re here.”
I go to the bathroom to wash my hands. The water is ice-cold and numbs my fingers. I don’t know how long I stand there looking at the running water. I dry my hands with the brown paper left by the sink and head back.
The restaurant smells of fried meat, spices, and smoke from the wood stove next to the bar, which I only now notice. I rub my still-frozen hands, and the owner comes out of the kitchen. She puts wood in the stove, then goes back. I wonder how old she was when she gave birth. Maybe 20.
My coffee is on the table. There’s smoking inside, so I light a cigarette, too. The coffee is typical for this kind of place – bitter and nasty. There’s a large, old clock on the wall that reads 11:40.
I check for messages then finish my cigarette and look up at the wall again. The clock has stopped, so I check my phone. It hasn’t stopped – the clock is working.
I drink the coffee down in two gulps, and the woman from the kitchen serves rice to the next table. Then she comes and puts a vegetable soup in front of me.
“Eat to warm up, you’re freezing. I saw you before, out the window, walking to and fro. Cigarettes only.”
She pronounces some sounds the way foreigners do when they don’t have those sounds in their language.
I smile at her frankness – at this sometimes unsurprising frankness of people who see us for the first time. Not knowing someone brings with it the privilege of not being afraid of what that person will think of you.
“Thanks,” I say, “but there’s no need. Just the bill, please.”
She goes to prepare it and I pick up the spoon and stir the soup. The smell makes me sick and I drop the spoon back into the bowl. I pay and leave. The rain is coming down hard now, so I rush to the entrance of the polyclinic. At the front desk they tell me to go to office number 21. Several women are standing in front of it – most of them much younger than me. Girls. They stare at the cracked tiles on the floor and wait.
“Ilieva!” the nurse calls out through the open door of the office.
I think about leaving, just not answering. The nurse steps out the door.
“Is Ilieva here yet?”
“That’s me.”
“Come on, faster. You were late anyway, and you’re not the only one.”
I walk in behind her and carefully close the door. I hang up my coat and sit down. The doctor behind the desk is signing papers, and when I take the seat across from him, he glances up from the page. He looks surprised.
“You’re Ilieva, aren’t you?”
“Yes.”
He looks for my medical record. His eyebrows form a straight line.
“By the way, your husband can come in, too. There’s no need for him to wait outside now.”
“I’m on my own.”
He looks at me again. Silently. Then he leans back in his chair.
“Are you certain? Your record says you don’t have other children. At your age, what are you putting it off for? And you still have time to reconsider. You don’t want to regret it later.”
Then my phone vibrates but I don’t get up to get it.
“No. I’ve already decided.”
He nods and explains what’s in store, starting with the price.
ВСИЧКИ ПРОПУСНАТИ ПОВИКВАНИЯ
След поредния сигнал свободно си казвам, че повече няма да звъня и прибирам телефона. Поглеждам към графитеното небе и облаците, покрили света. Мирише на студ и приближаващ сняг. Изгасям си цигарата и пак взимам телефона. Правя го за четвърти или пети път. Отново не ми вдига никой. Започва да вали. Застудява и имам чувството, че скреж полепва по кожата и дълбае навътре, докато не ми стигне костите. Оглеждам се. Около мен няма нищо освен паркинга и коли, както и хората, които влизат и излизат забързано от сградата.
Забелязвам избелелите червени фенери на някогашен китайски ресторант от другата страна на пътя. Решавам, че е затворен отдавна, когато мъж в работно облекло излиза от него и спира на прага. Стои там и си говори с някой отвътре. Носи храна. Отправям се към малкото заведение, а непознатият ми задържа вратата. Ръцете му са изцапани с мазилка и боя, а хората с които си говори вътре са негови колеги, дошли за обяд. На масата отсреща седят майка с дете, а до тях е възрастен мъж с жена си. Пият бира. Майсторите също. Часът е 11:30.
Сядам на масата в ъгъла, а момче на около шестнайсет ми носи менюто.
– Нещо за пиене? – със сигурност е синът на собствениците, но
говори идеален български. Навярно е роден тук. Оглеждам другите маси. През ума ми минава да си поръчам водка, но размислям. Може би не трябва да пия.
– Едно кафе.
– Нещо друго?
Поклащам глава и той изчезва за поръчката. Този път не звъня, а изпращам съобщение.
„Седнах в ресторанта отсреща. Пиши ми или се обади като си тук. “
Отивам до тоалетната, за да си измия ръцете. Водата е ледена и сковава пръстите ми. Не знам колко време стоя така и гледам течащата вода. Подсушавам си ръцете с амбалажната хартия, оставена до мивката и се връщам обратно.
В ресторанта мирише на пържено месо, подправки и пушек, заради печката на дърва до бара, която чак сега забелязвам. Разтривам все още измръзналите си ръце, а собственичката излиза от кухнята. Слага дърва в печката, после се връща обратно. Чудя се на колко години е била като е родила. Може би на 20.
Кафето ми е на масата. Вътре се пуши, затова паля и аз цигара. Кафето е типичното за такова място – горчиво и гадно. На стената има голям, стар часовник, който показва 11:40.
Проверявам за съобщения. Допушвам цигарата и отново вдигам поглед към стената. Часовника е спрял, затова сверявам с телефона. Не е спрял, часовника си работи.
Изпивам кафето на две глътки, а жената от кухнята сервира ориз на съседната маса. После идва и оставя пред мен супа със зеленчуци.
– Яж да се стоплиш, че си премръзнала. От одеве те гледам през
прозореца крачиш напред- назад. Само цигари.
Произнася „ж“ и „ш“ по онзи начин, по който чужденците произнасят звуци, които на техния език звучат различно.
Усмихвам се на искреността й- на тази толкова неизненадваща понякога искреност на хората, които ни виждат за пръв път. Да не познаваш някого носи със себе си привилегията да не те е страх от това какво ще си помисли другия за теб.
– Благодаря. – казвам- но няма нужда. Ако може сметката направо.
Тя отива да я приготви, а аз вдигам лъжицата и разбърквам супата. От миризмата започва да ми се гади и пускам лъжицата обратно в купата. Плащам и излизам. Навън вече вали усилено, затова се втурвам към входа на поликлиниката. На регистратурата ми казват да отида в 21-ви кабинет. Пред него стоят няколко жени- повечето са далеч по- малки от мен. Момичета. Забили са поглед в разкривените плочки по пода и чакат.
– Илиева!- сестрата се провиква през отворената врата на кабинета.
Замислям се дали да не си тръгна, да не отговоря на повикването. Сестрата излиза на прага.
– Илиева тук ли е вече?
– Аз съм.
– Хайде по- бързо. И без това закъсняхте, не сте само Вие.
Влизам след нея и затварям внимателно вратата. Закачам си палтото и сядам. Лекарят зад бюрото подписва документи и когато заемам мястото срещу него, вдига поглед от листа. Изглежда изненадан.
– Вие сте Илиева, нали?
– Да.
Търси картона ми. Веждите му оформят права линия.
– Между другото, съпругът Ви може да влезе. Сега няма нужда да
чака отвън.
Сама съм.
Oтново ме поглежда. Мълчи. После се обляга назад в стола.
– Сигурна ли сте? В картона пише, че нямате други деца. На Вашите години за къде отлагате, а и имате време да размислите. Да не съжалявате после.
Тогава телефонът ми извибрира, но не ставам да го взема.
– Не. Вече съм решила.
Той кима и обяснява какво предстои като започва с цената.
Evgeniya Dineva is a poet from Bulgaria. Her works appear or are forthcoming in Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel and others. Her debut poetry collection Animals Have No Fathers came out in November 2023. Evgeniya is a fellow of the Elizabeth Kostova Foundation for Creative Writing.
Traci Speed is a Bulgarian-English translator living in Sofia, Bulgaria. Originally from Alabama, she moved to Bulgaria from California after receiving a PhD in Slavic Linguistics from the University of California, Berkeley. She currently teaches translation at Sofia University and translates literature, art museum exhibition catalogues, and the occasional academic text.
Back to Table of Contents for Parents | Prose Edition